+   ENGLISH
търсене
 

Никой не може противоправно да бъде лишен от свободата си. Никой не може да бъде подлаган на унизително третиране. Основните текстове на Конвенцията са посочени по- долу, като чл.5 е цитиран само в извадка, необходима за коментара на решението Venken et autres c. Belgique. Чл.5 Право на свобода и сигурност 1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона: a) законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда ; b) законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона ; ……. 4. Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе ; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице. 5. Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение. ЧЛЕН 3 Забрана на изтезанията Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. ЧЛЕН 13 Право на ефективни правни средства за защита Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. В решението на Съда в Страсбург Venken et autres c. Belgique, постановено на 6 април 2021 г., Съдът е призован да се произнесе дали има нарушение на членове 3, чл.5 §§ 1 и 4 и чл. 13 на Конвенцията Съдът прави обстоен преглед на законодателството на Белгия, свързано с принудителните медицински мерки. В производството е съединил за общо разглеждане жалбите на пет лица, които са извършили престъпления, но които са били наказателно неотговорни и спрямо тях са били предприети мерки за настаняване на принудително лечение. Съдът е разгледал най-подробно кои правни норми са били относими към всеки от жалбоподателите. Жалбоподателите са се оплаквали от нарушаване на правото им на лична свобода и недопускане на унизителното третиране, с твърдението, че вместо да бъдат настанени в психиатрични лечебни заведения, те са били затворени в продължителен период от време, в психиатрични крила на затвори в Белгия, където не е имало достатъчно персонал и не са били лекувани. Твърдели са, че са липсвали ефективни средства да се защитят, като в редица случаи исканията им са обявявани за недопустими и дори представляващи злоупотреба с права. При обсъждане на фактите по делото, Съдът в Страсбург отчита промяната, която междувременно Белгия е извършила в своето вътрешно законодателство (отмяната на закона, уреждащ случаите на душевно болни лица и приемането на нов закон за принудителните медицински мерки). Доколкото тази промяна е настъпили след подаване на жалбите от засегнатите лица, Съдът приема за допустимо да се произнесе по оплакванията дали жалбоподателите са разполагали с ефективно правно средство за защита на техните правата. Стига до извода, че законодателството не е предоставило за всички от жалбоподателите такова ефективно правно средство за защита. В Белгия съществува специален орган, състоящ се от съдия и двама членове, които са други по вид специалисти - това е така наречената Комисия за социална защита (Комисията), която се е произнасяла кога едно душевноболно лице може да бъде преместено в друго лечебно заведение, при какви условия, кога едно лице, спрямо което са наложени принудителни медицински мерки, може да получи изменение на мерките, включително освобождаване при определени условия за неговия контрол и способи за интегриране в обществото. Жалбоподателите са се опитали, чрез производство пред посочената Комисия, да получат преместване от затвора, където са били настанени, в болнично заведение, за да им бъде извършвано лечение, но са претърпели неуспех . Използвали са и специалната процедура за така наречено бързо производство по чл. 56 от Закона за принудителните медицински мерки, позовавайки се на чл. 5 от Конвенцията, но Комисията е оставила без разглеждане исканията им, с довода, че молбите им не са били спешни. Въведената национална процедура е изисквала периодичността на проверката на състоянието на лицата да се прави с решения на Комисията, в рамките на една година между две проверки. Съдът в Страсбург критикува подобна законодателна уредба и я приравнява на липса на ефективно средство за защита. Също така посочва, че тълкуването, което Комисията като специализиран орган и някои от съдилищата – първоинстанционни и апелативни дават на понятието за „спешно производство“ е неправилно и накърнява правата на жалбоподателите. Единствено белгийският Касационен съд в конкретния случай е установил, че е налице нарушение на правото на жалбоподателите на свобода, на правото им да искат промяна на наложените медицински мерки и правото да искат спазване на закона, с предприемане на подходящо лечение. Съдът в Страсбург се опира на редица от неговите изводи, които подкрепя. Основният проблем в правосъдната система в Белгия, по този конкретно повдигнат въпрос от лицата с наложени принудителни медицински мерки, е бил административен и съдебен – за решаване във властта на изпълнителната власт (и на съдебната власт – в случай на правен спор). Всъщност, не е имало как да се изпълни едно решение, което уважава направено искане за промяна на мястото по изпълнение на принудителните медицински мерки, тъй като е бил налице значителен недостиг на лечебни заведения, извън психиатричните крила на затворите. Това обстоятелство отново подробно е обяснено в решението на Съда, който препраща и към постановено от него пилотно решение срещу Белгия, в което е разгледана системата за настаняване на душевноболни лица, извършили престъпление. Това пилотно решение е решението W.D. c. Belgique (no 73548/13) от 2016 г. Пилотните решения са решения, в които Съдът в Страсбург установява системен проблем в една държава и ѝ дава възможност, в определен период от време, да реорганизира законодателството си или да предприеме необходимите фактически действия, с оглед защитата на основни човешки права. Решението, което понастоящем е предмет на разглеждане, отчита обстоятелството, че след цитираното пилотно решение W.D. c. Belgique, държавата - Кралство Белгия е предприела действия и след подаване на жалбите от петимата жалбоподатели, всички те са били преместени в лечебно заведение. Жалбоподателите са ангажирали по националното право отговорността на държавата за претърпените от тях неимуществени вреди, за периода на тяхното задържане (при някои от тях то датира от 1992 г.). Тук е бил поставен проблемът за това дали може държавата да се позовава на изтекла погасителна давност и да отблъсне частично претенцията на жалбоподателите. Някои от делата, заведени пред националните съдилища са били спрени частично - за част от периода, в очакване решението на Касационния съд, който да даде отговор на въпроса дали пет годишната погасителна давност по националното право може да се приложи и по искове, които се основават на текстове от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Съдът в Страсбург стига до извода, че уязвимото положение на лицата, с психически отклонения, обстоятелството, че са били задържани в затвор, не позволяват да се направи извод, че те са можели да използват своевременно редица правни способи за защита на техните права. Основното внимание на лицата е било да се подобри ежедневното им съществуване – да не бъдат третирани като затворници, а да бъдат преместени, за да получат адекватни медицински грижи като душевноболни лица, на които националните съдебни органи са признал това право, приемайки, че те са наказателно неотговорни за деянията си. Начините на защита на правата на тези лица са били два – единият – чрез правни средства (жалби или искове), с които да се сложи край на увреждащото положение, свързано с бездействие от страна на държавата (което се изразява в това, че лицата са държани неоснователно в затвор, без да им се оказва лечение) . Вторият път на защита е бил компенсаторният – след като след завеждане на жалбите положението им се е променило, то те да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди, в адекватен и справедлив размер. Какво означава това обезщетение да е адекватно и справедливо? Съдът в Страсбург посочва, че това е в компетентност на националните съдебни власти. При упражняването на тази компетентност трябва да се отчита каква е била продължителността лицата да бъдат в затвор, а не в лечебно заведение, както и стандарта в конкретната държава. Отделно от товаa Съдът посочва, че може обезщетението да е в по- нисък размер от подобни средни обезщетения, които той самият присъжда, но е важно дали държавата е предприела и какви мерки за да се избегнат случаи на увреждания. Дали има ефективни способи за защита и дали има бързина на производстватаa така че увредените да бъдат своевременно възмездени. По конкретното дело националните съдилища, уважили претенциите за обезвреда, са присъдили обезщетение от по 1250 евро на година задържане в затвор, вместо в лечебно заведение, със законните лихви за забава. Съдът в Страсбург посочва, че тази преценка влиза в правото на националните съдебни органи. Всъщност, в конкретните дела самите съдилища са посочили, че сумата от 1250 евро не може да се счита фиксиран размер на всички подобни случаи и че трябва да се извършва винаги конкретна преценка на обстоятелствата. Извънредният способ за защита пред Съда в Страсбург влиза в действие само доколкото жалбоподателите могат да се считат, според юриспруденцията на Съда, за „жертва“ на нарушение по Конвенцията. Преценка на статута на „жертва“ се прави на всеки стадий от развитието на процедурата пред Европейския съд по правата на човека. В конкретния случай Съдът приема, че за двама от жалбоподателите качеството на „жертви“ е отпаднало, тъй като, от една страна, те са били преместени в лечебно заведение, а от друга, защото са получили обезщетение за претендирания от тях период на незаконно задържане, в размер, който Съдът приема, че е адекватен и справедлив. Налага се изводът, че защитата на увредени основни права от страна на държавните органи могат да се осъществят по две линии – едната е линията на превантивната защита, целяща да се прекрати нарушението (действие или бездействие), на която е обект едно физическо или юридически лице. На второ място : това са компенсаторните средства за защита – искове, с които се цели осъждане на държавата, която чрез нейните органи е нанесла вреди – имуществени и неимуществени на едно лице. Най-ефективна би била превантивната защита, защото тя позволява преустановяване на нарушението и натрупването на неблагоприятни, вредни последици в правната сфера на едно лице. Друг основен извод е, че правните субекти могат да се позовават не само на текстове от националното законодателство, за да защитят правата си, но и директно да се позоват на текстове от Конвенцията. На трето място, националните съдилища трябва да познават практиката на Съда в Страсбург за конкретни нарушени права и да следят размерите на обезщетения, които Съдът в Страсбург приема за справедливи и адекватни. Независимо от това, националните органи разполагат с правото да преценка на конкретните казуси, в конкретните условия на всяка една държава, които могат да се различават.