През януари 2019 г. стартира “Lawyers4rights” – международният ни проект за обучение на юристи по основните човешки права. Консорциумът, ръководен от Фондация „Български адвокати за правата на човека“ в сътрудничество с представители на „Асоциацията за жените адвокати“, включва Италианската национална асоциация на адвокатите, Миланската адвокатска колегия, Италианската федерация на свободните професионалисти, Висшия адвокатски съвет на Испания, както и Университета в Бургос (Испания).
Първоначалните дейности по проекта включват събиране и обработка на юриспруденцията на Съда на Европейския съюз. Адвокати от трите държави – екпсерти в областта на правата на човека, имат за задача да проследят международния и европейски стандарт във връзка с правото на всяко семейство да живее заедно и на едно място, когато членовете му се намират на територията на Европейския съюз, а те самите са граждани на трети страни. Да живее на едно място с останалите членове на семейството си е част от гарантираното на всеки човек право на семеен живот, което е разписано както в Европейската конвенция за правата на човека, така и в Хартата на основните права на Европейския съюз. Това право е в основата на семейството и концептуално обосновава правото на семеен живот. Във връзка с тези отношения в чл. 14 от Конституцията на Република България е записано, че „семейството е под закрилата на държавата и обществото“.
На европейско ниво тези взаимоотношения, касаещи гражданите на трети страни на територята на ЕС, са регламентирани от Директива 2003/86/ЕО на Съвета от 22 септември 2003 г. относно правото на събиране на семейството. А когато се отнася за граждани на Европейския съюз, България има задължението да прилага Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки.
Това правило обаче не е безусловно. В Европейския съюз бракът е моногамен институт и за полигамията се налагат рестрикции – при тези случаи правото на събиране на семейството е приложимо само за един-единствен партньор, макар и полигамията да е разрешена в държавите, чиито граждани са членовете на семейството. Също така не е приложимо за случаите на т.нар. „бели бракове“, както и на бракове, сключени за удобство.
Проучването съдържа информация какви изисквания се поставят от европейските правила във връзка със събирането на семейството, за да бъде съхранено истинското право на семеен живот както за съпрузите/съжителите, така и за техните деца и роднини по права линия от възходяща степен. Разгледани са аспектите в различните държави в Европейския съюз, като са представени добрите пактики, изключенията и различните тълкувания на проблематиката.
Наблюдавани са разнообразни подходи, предприемани от държавите членки, целящи преодоляването на всякакви съмнения, че кандидатът за събиране на семейството му и посочените от него лица, като членове на семейството, наистина имат тази семейна принадлежност, която не е фиктивна. В някои държави дори се прибягва до ДНК тестове, които да определят кръвните връзки или се поставят изисквания с времетраенето на правото на пребиваване на самия кандидат.
Процедурата и правоприлагането протича по различен начин в различните държави, както и сумите, които следва да се заплащат от кандидата за разглеждане на молбата – като има държави, в които те са символични – Испания и Белгия, докато в Холандия например таксата достига до 1368 евро. Държавите поставят най-разнообразни изисквания в интеграционната си политика – от финансова обезпеченост, здравни осигуровки до образование и езикова грамотност.
Експертите анализират и причините, които обосновават отказа на държавите да уважат молбата за събиране на семейството, както и широкия спектър на основания, които се кредитират от различните държави членки.
През аналитичния поглед се застъпват както основни, така и специфични аргументи, които променят имплементацията на основния имиграционен документ на ЕС. Според заключението причините за липсата на пълна кохерентност се коренят от една страна в труднопостижимата цел да се хармонизира правопрлагането между държавите по толкова чувствителен въпрос като имиграционната политика, а от друга това се дължи на различното национално законодателство, което е продукт на специфичните традиции и чувствителност на отделните държави.
Разгледаната юриспруденция на СЕС определя европейския стандарт и цели уеднаквяването на имиграционната политика. Дали държавите членки, които са част от екипа на проекта – Италия, България и Испания спазват стандартите и какви са спецификите при имплементацията на Директивата ще бъде предмет на следващото изследване, което ще анализира съдебната практика във всяка една от държавите.
