СТАНОВИЩЕ
ОТ ФОНДАЦИЯ БЪЛГАРСКИ АДВОКАТИ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПО ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА РЕШЕНИЕТО ПЕНЧЕВИ срещу БЪЛГАРИЯ (no. 77818/12)
Констатираните нарушения по делото Пенчеви срещу България са на правата на двамата жалбоподатели по чл. 8 от Конвенцията. Изводът за нарушение е изведен въз основа на липсата на задълбочен анализ на фактите по делото в светлината на най-добрия интерес на детето, (1) поради установената съдебна практика на Върховния съд, според която разрешение за неограничено пътуване на дете в чужбина само с единия родител не може да бъде предоставено. Това е така, защото по принцип това никога не би могло да бъде в най-добрия интерес на детето предвид това, че молещият родител може да заведе детето на място с висок риск, като по този начин застраши неговото или нейното благополучие, докато лишава държавата от възможността да осигури защита на детето, както и (2) съдебните производства, решаващи за пътуването на втория жалбоподател, са продължили прекалено дълго. (т. 69 и т. 75, от решението)
Въпросът дали с ТР 1/2016 на ВКС и развитата въз основа на него съдебна практика тези два проблема са отстранени следва да се разгледа в светлината на принципното положение, че държавата дължи организация на съдебната си система по начин, който удовлетворява изискванията на международните ѝ ангажименти и че оценката в контекста на генералните мерки по това решение включва поведението на съответните органи, вкл. законодателни и съдебни. Член 6, параграф 1 от ЕКПЧ налага на държавите задължението да организират своите съдебни системи по такъв начин, че съдилищата им да могат да отговорят на всяко от изисквания на този член, вкл. на правото на справедлив процес в разумен срок, който да гарантира защита от необоснована намеса в правото на личен и семеен живот.
Както е посочено в представения на 17/08/2020 Action plan от правителството в ТР 1/2016 ВКС постановява „Даването на разрешение за пътуване на дете в чужбина в случаите, когато един от родителите не дава съгласие за това, само за определен период от време, в определена държава или в държави, чийто кръг е определяем или за неограничен брой пътувания, през определен период от време, но също до определени държави, следва да се извършва въз основа на цялостен и задълбочен преглед […]“
Така отново не се преодолява практиката, цитирана в решението Пенчеви, че разрешение за неограничено пътуване с единия родител е недопустимо. Дори по делото да се докаже пълната незаинтересованост на единия родител или обстоятелството, че единствената причина за спора е конфликта между родителите, а не интересите на детето, съгласно ТР 1/2016 съдът не може да замести съгласието за пътуване за определяем период от време – напр. до навършване на пълнолетие от детето или до излизане на родителя от затвора или завръщането му в страната.
Вторият проблем, който поставя ТР 1/2016 е изискването за „цялостен и задълбочен преглед на конкретната семейна ситуация и на всеки един от факторите от физическо, емоционално, психологическо, материално и медицинско естество, включително при разумна и балансирана преценка на интересите на всяка от страните и предвид правилото, че във всички решения, отнасящи се до децата, техните интереси трябва да бъдат от първостепенно значение.“
Необходимостта от задълбочен анализ на фактите и обстоятелствата по делото, преценени в светлината на най-добрия интерес на детето е безспорен. Доведено до крайност обаче изискването на ТР 1/2016 е причина производствата по чл. 127а СК да продължават с години и то само за две съдебни инстанции – установи се трайна съдебна практика, че преценката за най-добрия интерес на детето следва да се извършва въз основа на факти и обстоятелства, представени и събирани служебно от съда, вкл. до последното съдебно заседание пред окръжния съд. Това означава, че окръжният съд разпитва наново свидетели, изисква нови социални доклади, възлага служебно провеждането на съдебно психологическа експертиза за състоянието на детето, събира доказателства за доходите на страните.
Посоченото в становището на правителството писмо от СГС за неговата натовареност и броя на съдиите, които са ангажирани с тези дела е вярно, но не отразява цялата ситуация. Поради недостатъчния брой съдии и съдебни зали първото по делото заседание се насрочва от 10 до 12 месеца след получаване на преписката от СРС. Като правило по тези дела СГС не изпълнява задължението си по чл. 267 ГПК в подговително закрито заседание да се произнесе по допускане на посочените от страните доказателства и да прецени необходимо ли е изслушване на вещи лица и свидетели. Преди провеждането на първото по делото заседание СГС не указва на страните, че следва да се явят за изслушване (такова изискване не съществува в закона); СГС не посочва, че иска служебно извършване на експертиза и не указва на страните, че следва да внесат съответния депозит; СГС не изисква предварително социални доклади по местоживеенето на родителите. Всичко това СГС постановява в първото по делото заседание, което води до отлагането му още с шест или девет месеца.
Така към техническите пречки пред разглеждане на делата, по които се засягат интереси на деца, в разумен срок и за които отговорността е на правителството, което не организира съдебната система по начин, които да гарантира съответните права се добавя пълното неглижиране на правата на децата от страна на представители на съдебната власт и конкретно на съдии от СГС.
На последно място в заключението на правителството в action plan не кореспондира с изложеното в т. 3 (с) и (d) от него. Предложенията на съдии от СРС от 19 януари 2016 г. за законодателни промени все така не е формулирано от правителството и внесено в НС за обсъждане. Проблемът отразен в писмото на съдиите от СГС от 7 май 2020 не е решен и няма коментар за възможните начини и срокове за разрешаването му. Мнението на съдиите от СГС, че делата по чл. 127а СК следва отново да се гледат по реда на бързото производство също не е внесено за разглеждане на ниво правителство или парламент.
